Спокойно, тихо... Къщата ми седеше там в тишината. Да, прибрах се. Пуснах компютъра. И омраза, критика, неползотвворна. Чиста омраза се таеше, там, в интернет пространството. Че кой съм аз да кажа на хората „Спрете да мразите, а променете нещата!“. Никой. Нямаше как да се преборя с хилядите умове, който непрестанно заливаха интернет пространството с омраза. И бе невъзможно да устоя. Да не се превърна в един от тях. И аз написах „Майната му на правителството. Държавата ни е виновна“. Бях в кюпа. В кюпа на мразещите и нищо неправещите за промяна. А котката ми заспа.
Сладко и без омраза. Той знаеше единствено „Моля, дай ми храна“ и „Хайде да си играем“. Чист и детски неподправен ум. Без омраза. Гледам го и си мисля: „Как сме се превърнали във вечните критици, без да съзрем какво сме създали и без да видим как ние можем да променим нещата“. Ще си мисля, няма как!. И още как! Че то е модерно да се мрази и да критикуваш без да си направил нищо за обществото. А забравяме малкото и просто „Благодаря!“, с което денят ни би бил по-щастлив. Но интернет. Принципът на стадото. Щом и другите мразят и аз ще мразя. Модерно е! А навън птиците пеят.
Дали и те мразят? Дали мразят когато друга птица открадне храната им или завиждат когато гарван намери храна?! Имам още малко сили преди да захвърля интернета. Ще го направя. Не, не мога! Трудно се отказва човек от навиците... Стана ли ни навик да мразим? Явно. А да мразиш мразещите е все едно да гладуваш с гладните. Предпочитам да гладувам. И го правя. В интернет. Душата ми е гладна за грамотно написани изречения, за душевна храна, за малко размисъл. 100011100011100100. Това е. Това е интернет. Чисти цифри, преобразувани в числа, после в думи, снимки, разкази... Глад. Гладувам. Но не мразя. Непонятно ми е, въпреки модата. Модерно? Да, но пошло и недоизпипано. Така е. Виждам панорамна снимка на детствено кътче от Земята.
И пак се появяват онези, които мразят. Дори и да не го осъзнават. Уж харесват и се борят за по-добро, но мразят. „Ми тази снимка е снимана с лош фотоапарат“, „Кога ще се научите, че не се снима така!“, „Ти къде си ходил и пак не си се обадил?“... Мразещи и критикуващи. Без грам допринасяне. Ще търпя. Докога? Докато не се превърна в един от тях или докато не сдам Богу-дух? Не знам. Надали скоро ще разбера отговора. Трудно е човек да се справи с толкова негативни хора. Ще съм щастлив. На пук. А знае ли чове? Може би там, някъде из интернет, чака моето щастие. Ще го намеря. Навън настана тишина.
Някой ми пише. Ще видим дали и той мрази...
Следва продължение...
